РЕШЕНИЕ

гр. МОНТАНА,

7.03.2011г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – МОНТАНА, ТРЕТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в открито заседание на шестнадесети ноември през две хиляди и десета година, в следния състав:

 ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЕН ПЕТКОВ

при секретаря Р.М., като разгледа докладваното от съдията ПЕТКОВ гражданско дело № 70630 по описа за 2010 година и за да се произнесе, СЪДЪТ взе предвид следното:

Производството е по повод на възникнал трудов спор (чл. 357 КТ) и се провежда като особено исково производство, регламентирано в чл. 310 и сл. ГПК. Предявените искове са с правно основание чл. 344, ал. 1 т. 1, 2 и 3 КТ, с които при усл. на чл. 210, ал. 1 ГПК са съединени иск по чл. 224, ал. 1 КТ, както и иск по чл. 150 във вр. с чл. 262 КТ.

Ищецът В.Х.А. xxx твърди в исковата молба, че от 21.05.2008г. работил при ответника по трудов договор като “пазач НВО” до 15.10.2009г., когато със заповед № 69 от същата дата ответникът прекратил трудовото му правоотношение на основание чл. 330, т. 6 КТ-дисциплинарно уволнение. Като причина за уволнението е било посочено в заповедта “”поради самоотлъчки 3 последователни дни. Ищецът поддържа, че така издадената заповед е необоснована и незаконосъобразна, тъй като ответникът не посочил кои са тези три дни на самоотлъчки, на кои дати е станало това; не е посочил също така и какви документи удостоверяват това обстоятелство и по тази причина заповедта е необоснована по смисъла на чл. 195 КТ, което съставлява за ищеца пречка да организира защитата си.

Ищецът твърди също така, че със заповед № 5/24.07.2009г. ответникът му разрешил да ползва полагаемия се платен годишен отпуск считано от същата дата. По време на ползването му обаче ищецът твърди, че изпаднал в състояние на временна нетрудоспособност и след приключването на болничните (т. е. на отпуска за временната нетрудоспособност) продължил да ползва разрешения му платен годишен отпуск. В случай, че ответникът счита, че е трябвало ищецът отново да иска разрешение да ползва платения отпуск, то това не било разяснено на ищеца от длъжностното лице на ответника, на което представял болничните листове. Освен това ищецът твърди, че е прекарал “инфаркт на миокарда”, страда от сненокардия (ИБС) в хроничен стадий, което заболяване го поставя под закрилата на чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ. В тази връзка ищецът поддържа, че при издаването на заповедта за уволнение неговият работодател (ответникът) не изпълнил задълженията си да събере информация набелязаният за уволнение работник страда от някоя от болестите, посочена в чл. 1, ал. 1 и 2 от Наредба № 5 на М-во на здравеопазването и ако се окаже, че боледува, то да вземе мнението на ТЕЛК и след това да поиска съответното разрешение от Инспекцията по труда преди да извърши уволнението, които изисквания на закона ответникът не бил спазил в конкретния случай и оттук следвало, че издадената заповед е незаконосъобразна само на това основание...

Ищецът твърди, че към датата на уволнението има неизползван платен отпуск за 2008 и 2009 година от общо 35 дни, за което претендира обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ в размер на 567 лева, ведно със законната лихва от подаването на исковата молба. Твърди също така, че през великденските празници на 2009г. положил извънреден труд 12 часа за които ответникът му дължи неизплатено допълнително трудово възнаграждение съгласно чл. 262 КТ в размер на 27 лева, ведно със законната лихва от предявяването на иска.

По същество ищецът моли съда да постанови решение, с което да признае уволнението за незаконно и отмени заповедта, с която се прекратява трудовото му правоотношение; да го възстанови на изпълняваната преди уволнението длъжност; ответникът да бъде осъден да му заплати обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ за времето през което е останал без работа в резултат от незаконното уволнение в размер на 2040 лева (т. е. за максималния срок от шест месеца); на осн. чл. 224, ал. 1 КТ ответникът да бъде осъден да му заплати обезщетение за неизползвания платен отпуск за 2008 и 2009 година за 35 дни в размер на 567 лева; както и допълнително тр. възнаграждение за 12 часа незаплатен извънреден труд през великденските празници на 2009г. в размер на 27 лева. Горните суми се претендират със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до изплащането им. Ищецът моли също да му бъдат присъдени в тяжест на ответника и направените разноски по делото.

В хода на производството по делото, при условията и по реда на чл. 214 ГПК съдът е

допуснал изменение в размера на предявените искове, както следва: искът по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ за присъждане обезщетение по см. на чл. 225, ал. 1 КТ вместо за 2040 да се смята предявен за 2059.20 лева, а искът по чл. 262, ал. 1 КТ (за доп. тр. възнаграждение за извънреден труд) вместо за 27 да се смята предявен за 38.4. лева.

Ответникът “МИР БГ” АД – гр. МОНТАНА не признава предявените искове. Оспорва същите, като поддържа, че след като ищецът представил своевременно първите два болнични листове ползването на платения годишен отпуск е било прекратено заради отпуска по болест; впоследствие, на 5.10.2009г. му бил издаден трети болничен лист отново за 7 дни – за времето от 5 до 12.10.2009г. На базата на доклад от н-ка на административния отдел на ответното дружество, постъпил на 14.10.2009г., че ищецът не се е явил на работа в три последователни работни дни за времето от 12 до 14.10.2009 година без да уведоми работодателя за наличие на основателни причини за неявяването си. Ответникът твърди, че едва с писмените си обяснения по чл. 193 КТ ищецът му представил третия болничен лист и информирал за поредното си заболяване по време на платения годишен отпуск. Ответникът поддържа, че доводът приведен с исковата молба за неспазване разпоредбата на чл. 195 КТ при извършване на уволнението бил неоснователен, тъй като в изплатеното до ищеца писмо са му се поискани обяснения за неявяването на работа в дните от 12 до 14.10.2009г. и следователно той (според ответника) без всякакво съмнение е бил наясно кои точни дни самоотлъчка касае заповедта за уволнение, още повече че самият ищец ги посочил тези дни в дадените обяснения. Ответникът твърди също така, че ищецът никога не е информирал работодателя за хроничните си заболявания и затова, че е трудоустроен, който факт не е отразен в личното му трудово досие... ; освен това ищецът никога не е представял решение на ТЕЛК, поради което работодателят не бил длъжен да знае, че същият се ползвал със закрилата при уволнение по чл. 333, ал. 1 КТ.

Според ответника, издадената заповед за дисциплинарно уволнение на ищеца е напълно законосъобразна, поради което същият моли предявените искове да бъдат отхвърлени като неоснователни и му се присъдят направените разноски по делото.

ДОКАЗАТЕЛСТВАТА по делото са писмени. Изслушани са и са приети заключения на вещо лице.

СЪДЪТ, като прецени всичките доказателства по делото и доводите на страните според своето вътрешно убеждение (чл. 12 ГПК), съобразявайки разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК приема за установено от фактическа и от правна страна следното:

Не се спори между страните, а и събраните доказателства убедително потвърждават, че ищецът В.Х.А. въз основа на валидно сключен трудов договор е работил при ответника “МИР БГ” АД – гр. МОНТАНА като “пазач НВО”, както и че със заповед № 69/15.10.2009 г., издадена от Изпълнителния директор и представляващ ответното дружество трудовото правоотношение на ищеца е прекратено на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ и доклад от прекия ръководител. Като причини за прекратяване трудовия договор в заповедта е посочено: “дисциплинарно уволнение – поради самоотлъчки 3 последователни дни” (л. 6).

От доказателствата по делото се установява, че в периода предшестващ издаването на горецитираната заповед за уволнение на ищеца е било разрешено да ползва полагаемия му се платен годишен отпуск, както следва: със заповед № 5/24.07.2009г. ответникът му е разрешил да ползва редовен платен годишен отпуск през времето от 27.07.2009г. до 4.09.2009г., който междувременно е бил прекъснат при условията и по реда на чл. 175 КТ, поради представяне от ищеца на болничен лист № 0724804/17.08.2009г. (л. 28), с което му се разрешава отпуск за временна неработоспособност от 7 календарни дни. В тази връзка ищецът подал съответната молба до работодателя въз основа на която е прекратено ползването на платения годишен отпуск. Междувременно, ищецът представил втори болничен лист № 1918530/24.08.2009г. (л. 30) за отпуск поради временна неработоспособност в продължение на 30 календарни дни. В тази връзка ответникът със заповед № 191853/30.09.2009г. (л. 31) разрешил на ищеца ползване на отпуск по болест и редовния платен отпуск през периода от 23.09.2009г. до 12.10.2009г. На 14.10.2009г. началникът на адм. отдел на ответното дружество Иван Костов Иванов докладвал писмено на изпълнителния директор на дружеството, че ищецът В.Х.А. не се е явявал на работа за времето от 12.10.2009г. до 14.10.2009г., без да уведоми за наличие

Продължение на решението по гр. д. № 70630/2009г. на РС – Монтана, ІІІ гр. състав – стр. 3

 

на основателни причини за неявяването си. Върху този доклад (л. 36) изпълнителният директор поставил резолюция “да се дадат писмени обяснения от работника”, каквито последният подал на 20.10.2009г., в които посочил, че по време на ползването на разрешения му платен годишен отпуск се разболял и представил болничен лист, но не знаел, че трябвало да подаде молба за прекратяване на отпуската (л. 37)... Върху обясненията на ищеца изпълнителният директор на ответното дружество е поставил резолюция “да бъде освободен дисциплинарно”, след което е издал процесната заповед за прекратяване трудовото правоотношение на посоченото по-горе основание.

            По делото има данни и за издаден трети поред болничен лист № 0724863/5.10.2009г. (л. 32) за временна неработоспособност на ищеца, за който ответникът твърди, че не му е бил представен своевременно от ищеца, а една тогава, когато последният депозирал писмените си обяснения относно неявяването на работа. В тази връзка прави впечатление обаче, че върху издадената заповед от 30.09.2009г., с която ответникът разрешава на ищеца ползване на отпуск по болест и редовен отпуск има отбелязване най-отдолу чрез добавяне ръкописно на текст “прекр. 05.10.09” (л. 31). Това отбелязване според настоящия съдебен състав не би могло да се тълкува по друг начин, освен в смисъл, че се прекъсва за пореден път ползването на редовния отпуск, поради разрешен на ищеца друг вид платен отпуск (за временна неработоспособност) – чл. 175, ал. 1 КТ. Въпросът, който се поставя в тази връзка е дали ишецът е представил този болничен лист веднага, т. е. на същата дата, съвпадаща с датата на издаването му (5.10.2009г. ), за да бъде взет под внимание от работодателя (ответника) или представянето му наистина е било забавено от ищеца, без уважителни причини...

            От гореизложеното е видно, че по същество между страните няма спор и относно факта че преди да издаде процесната заповед ответникът е спазил точно процедурата предвидена в чл. 193, ал. 1 КТ по установяването на нарушения на трудовата дисциплина и налагането на дисциплинарни наказания. Като спорни при това положение се очертават въпросите: 1) дали ищецът се е ползвал от закрилата при уволнение по чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ и 2) дали заповедта за уволнение е издадена при точното съобразяване на императивното изискване по чл. 195, ал. 1 КТ. Изхождайки от наличните данни по делото за да се произнесе по тези въпроси от особено съществено значение за решаване на настоящия трудовоправен спор, съдът взе предвид:

Съгласно чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ в случаите по чл. 328, ал. 1, т. т. 2, 3, 5 и 11 и чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ работодателят може да уволни работник или служител боледуващ от болест, определена в наредба на МЗ само с предварително разрешение на инспекцията по труда за всеки отделен случай.

Въпросният подзаконов нормативен акт е НАРЕДБА № 5 от 20.02.1987г. на МЗ (обн., ДВ, бр. 33 от 28.04.1987г., в сила от 1.01.1987г. ) и изчерпателно определените с нея болести, за които задължителна и необходима предпоставка при уволнение на работник или служител на някое от горепосочените основания е работодателят да получи предварително разрешение от съответната инспекция по труда са както следва: исхемична болест на сърцето, активна форма на туберкулоза, онкологично заболяване, професионално заболяване, психично заболяване и захарна болест – съответно точки от 1 до 6 от чл. 1, ал. 1 от същата Наредба. Тук се налага едно уточнение в смисъл, че в цит. текст от чл. 1, ал. 1 от Наредбата не фигурира основанието по чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ по простата причина, че същото е въведено в правния мир с измененията и допълненията на Кодекса на труда с ДВ, бр. 100 от 1992 г., т. е. след влизането в сила на горецитираната Наредба. Но извън всякакво съмнение е, че закрилата при уволнение по чл. 333, ал. 1 т. 3 КТ важи и за хипотезата на прекратяване на трудово правоотношение по чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ – във връзка с наложено дисциплинарно наказание “уволнение”.

По делото са налице категорични и безспорни доказателства, че ищецът В.Х.А. е страдал от хронична исхемична болест на сърцето (ИБС), като през м. януари 2007г. е преживял миокарден инфаркт, видно от представеното експертно решение № 1773/ 28.08.2007г. на ТЕЛК за Общи заболявания при МБАЛ “Д-р Ст. Илиев” – гр. Монтана (л. 13). Твърдението на ответника, че не е знаел за това заболяване на ищеца по вина на последния, който не информирал своя работодател не намира опора в доказателствата по делото. Същото

намира категорично опровержение предвид факта, че фотокопие от същото експертно решение е приложено и в ... личното трудово досие на ищеца, което е приобщено към доказателствения материал по делото. Освен това, в представения болничен лист № 1918530/24.08.2009г. (л. 30, впоследствие анулиран от ТЕЛК) като диагноза на заболяването на ищеца е посочено “ИБС”, т. е. исхемична болест на сърцето, така че работодателят е имал възможност да се информира по този въпрос. Още повече като се има предвид, че за него (ответника) не е съществувала никаква пречка преди да пристъпи към уволнението да приложи чл. 2 от горецитираната Наредба № 5, като изиска от ищеца сведения дали страда от някое от заболяванията по чл. 1 от същата Наредба и да удостовери това (вкл. и при евентуален отказ от ищеца) писмено, с оглед доказването на този юридически факт в случай на бъдещ исков процес.

            При положение, че данните по делото сочат ищецът да страда от исхемична болест на сърцето включително и към момента на извършване на уволнението, който факт е надлежно документиран видно от представеното експертно решение № 1773 от 28.08.2007г. на ТЕЛК за Общи заболявания към МБАЛ Монтана, то за работодателя (ответник в настоящето исково производство несъмнено е било в тежест задължението преди да пристъпи към издаване на процесната уволнителна заповед да събере предварителна информация дали ищецът не страда от някое от заболяванията по чл. 1, ал. 2 от горецитираната Наредба № 5 и в случай че се окаже, че ищецът има такова заболяване – да поиска съответно разрешение от Областната инспекция по труда в гр. Монтана, както и мнението на ТЕЛК (чл. 333, ал. 1, т. 3 и ал. 2 КТ). С това вменено му по силата на императивни разпоредби от закона задължение ответникът не се е съобразил в настоящия случай, към какъвто извод несъмнено насочват събраните по делото доказателства. В противен случай ответникът без затруднение би установил, че ищецът страда от болест от изброените в чл. 1, ал. 1 от Наредба № 5, а именно исхемична болест на сърцето и при това положение за да бъде законосъобразно уволнението по чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ следва да се иска въпросното предварително разрешение от ОИТ (чл. 333, ал. 1 КТ), както и мнението на ТЕЛК (чл. 333, ал. 2 КТ).

След като такова предварително решение от инспекцията по труда не е било поискано от работодателя в настоящия случай, респективно не е и могло да бъде дадено евентуално – с оглед законосъобразността на възнамеряваното уволнение на ищеца, то при тези данни съдът намира, че би следвало да намери приложение разпоредбата на чл. 344, ал. 3 КТ по силата на която в случаите, когато за извършване на уволнението се изисква предварителното съгласие на инспекцията по труда (както в случая) или на синдикален орган и такова съгласие не е било искано или не е било дадено преди уволнението, съдът отменя заповедта за уволнение като незаконна само на това основание, без да разглежда трудовия спор по същество.

Но дори да се приеме, че в конкретния случай ищецът не се ползва със закрилата при уволнение съгласно чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ, съдът намира, че и при тази хипотеза оспорваната заповед за дисциплинарно уволнение, разгледана по същество се явява незаконосъобразна по следните съображения:

Както бе посочено по-горе, като причини за прекратяване на трудовия договор е било посочено в оспорваната процесна заповед “дисциплинарно уволнение – поради самоотлъчки 3 последователни дни”(л. 6). Така формулирани мотивите за уволнението в издадената заповед от ответника заповед са несъмнена индикация за допуснато от работодателя (респ. ответника) особено съществено нарушение на императивната разпоредба на чл. 195 КТ, която изисква дисциплинарното наказание (в случая – уволнение) да се налага само с мотивирана писмена заповед, съдържаща и описание на нарушението и кога е извършено, както и законовия текст, въз основа на който се налага. Тоест, за да бъде законосъобразно налагането на дисциплинарно наказание вкл. и уволнение от страна на работодателя е безусловно необходимо да бъде пълно и изчерпателно и коректно посочен в заповедта фактическият състав на нарушението на трудовата дисциплина (дисциплинарно нарушение) – включително конкретизация на периода на “самоотлъчката”, т. е. през кои точно дни ищецът не се е явявал на работа, на което в крайна сметка се основава наложеното дисциплинарно наказание, респ. уволнение. В случая е извън всякакво съмнение, че ответникът не е спазил изискванията на чл. 195 КТ поне що се отнася до фактическия състав на твърдяното от него нарушение; отделно от това е налице непрецизност и по отношение на визираното в процесната заповед правно основание за извършването на

Продължение на решението по гр. д. № 70630/2009г. на РС – Монтана, ІІІ гр. състав – стр. 5

 

уволнението – чл. 330, т. 6 КТ вместо правилното чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ във вр. с чл. 190, ал. 1, т. 2 и чл. 188, т. 3 КТ.

Константната съдебна практика на ВКС многократно е имала повод да подчертае, че възпроизвеждането на нормативния текст на съответния фактически състав (основание за дисциплинарното уволнение в заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение) не може да се приеме за мотивиране на уволнението (по смисъла на чл. 195 КТ) и неизлагането на мотиви за дисциплинарното уволнение (както е и в конкретния случай) води до неговата незаконосъобразност и е основание за отмяната му (Решение № 201 от 17.03.2010 г. на ВКС по гр. д. № 38/2009г., IV г. о., ГК; Решение № 1554 от 10.01.2004 г. на ВКС по гр. д. № 1701/ 2002 г., II г. о. ; Решение № 1191 от 18.07.2002 г. на ВКС по гр. д. № 1522 / 2001г., III г. о. ; Решение № 802 от 10.04.2002г. на ВКС по гр. д. №1142/2002г., III г. о. ; Решение № 448 от 30.06. 1998г. на ВКС по гр. д. № 948/97г., III г. о. ; Решение № 341 от 26.IV. 1995 г. по гр. д. № 1627/94г., III г. о. Решение № 10 от 3.06.1994 г. по гр. д. № 825/93 г., III г. о. ). Предвид императивния характер на разпоредбата на 195, ал. 1 КТ съдът е длъжен да следи служебно за нейното прилагане във всеки отделен случай (в този смисъл: Решениe № 1506 от 10.12.1999г. на ВКС по гр. д. № 408/99г., III г. о. ).

Нещо повече, част от горецитираната практика на ВКС приема, че несъобразяването на императивната норма на чл. 195 КТ води до нарушение и на също импаратевната норма на чл. 193, ал. 1 КТ (за което по принцип не се спори между страните в процесния случай), защото предвидените в последната норма обяснения, които работодателят е задължен да изиска от служителя преди налагане на наказанието, следва да са относно конкретизираните в заповедта нарушения с индивидуализиращите ги белези и време на извършването им (в този смисъл: Решение № 802 от 10.04.2002 г. на ВКС по гр. д. № 1142/2002 г., III г. о. ; Решение № 1554 от 10.01.2004 г. на ВКС по гр. д. № 1701/2002 г., II г. о. )

От изложеното в предходния абзац следва, че посоченият период в отправената покана до ищеца изх. № 644/15.10.2009г. приложена в личното трудово досие на последния и по същество представляваща покана по смисъла на чл. 193, ал. 1 КТ не може да санира издадената впоследствие от ответника заповед за налагане на дисциплинарно уволнение. Това е така, тъй като единствено меродавно в тази връзка е въпросните конкретни данни относно периода на отсъствията от работа да фигурират в мотивировъчната част на заповедта за уволнение, докато в процесния случай това императивно изискване на закона не е изпълнено от работодателя и по този начин фактически се препятства по същество съдебния контрол за законосъобразност на уволнението. Именно към тази интерпретация се придържа цитираната по-горе практика на ВКС.

При това разбиране на доказателствата и изложените съображения съдът намира иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ (за отмяна на оспорената уволнителна заповед) за основателен, поради което и го уважава със съответните законни последици.

Искът по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ се явява главен, обуславящ иск по отношение на иска по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ. Оттук логично следва, че щом като главният, обуславящият иск е уважен, същият правен резултат е наложителен и по отношение на акцесорния иск по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ, поради което с настоящето решение ищецът следва да бъде възстановен на заеманата от него преди уволнението длъжност при ответника.

Според чл. 225, ал. 1 КТ при незаконно уволнение работникът или служителят има право на обезщетение от работодателя в размер на брутното му трудово възнаграждение за времето, през което е останал без работа поради това уволнение, но за не повече от шест месеца.

В разпоредбата на чл. 225, ал. 1 КТ е уредено едно субективно право на работника или служителя при незаконно уволнение да получи от работодателя обезщетение в размер на брутното му трудово възнаграждение за времето, през което е останал без работа поради това уволнение, но не за повече от шест месеца. Правото на обезщетение възниква при наличието на три кумулативни предпоставки, а именно: а) признаване на уволнението за незаконно и неговата отмяна от съда или по почин на работодателя; б) наличие на подлежаща на обезщетяване вреда и в) наличието на причинна връзка между незаконното уволнение и

оставането на работника или служителя без работа.

По делото е безспорно установено (видно от представеното заключение на извършената съдебно-икономическа експертиза, прилож. на л. 45 – 47), че последният пълен работен месец на ищеца В.Х.А. преди уволнението е месец юни 2009г. – 22 отработени дни, за което му е било начислено брутно трудово възнаграждение в размер на 343.20 лева. От тук следва, че максималният размер на претендираното в случая обезщетение по см. на чл. 225, ал. 1 КТ е 2059.20 лева (или 343.20 х 6).

От представената в хода на делото декларация (л. 51) е видно, че ищецът В.Х.А. под страх от наказателна отговорност е декларирал, че за времето след 15.10.2009 г. не е изпълнявал държавна или каквато и да било работа и съответно не е получавал трудово или каквото и да било друго възнаграждение. Данни за последващ трудов договор липсват и от приложеното извлечение от трудовата книжка на ищеца (л. 17). Щом това е така, то логично е да се приеме, че в случая са налице предпоставките за присъждане на обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ и в този смисъл искът се явява основателен и доказан изцяло – в размер на 2059.20 лева (съобразно допуснатото изменение при усл. и по реда на чл. 214, ал. 1 КТ с протоколното определение на л. 55 от делото), поради което същият иск следва да бъде уважен изцяло.

Горната сума е дължима от ответника ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска до окончателното й изплащане.

По отношение на останалите предявени искове – по чл. 224, ал. 1 КТ (за претендирано обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 2008 и 2009 г. от 25 дни) и по чл. 150 във вр. с чл. 262 КТ (за претендирано допълнително трудово възнаграждение за положен от ищеца и незаплатен от ответника извънреден труд през великденските празници на 2009 г. ) съдът на база наличните доказателства и съобразявайки приложимите в случая разпоредби от закона приема следното:

От представеното основно заключение по съдебно-икономическата експертиза (л. 45-47) се установява, че ищецът В.Х.А. е имал право на общо 25 дни платен год. отпуск за процесния исков период 2008 – 2009г., от които 11 дни за 2008 г. и 14 дни за 2009 г. От тях ищецът фактически е ползвал 24 дни платен годишен отпуск, поради което по смисъла на чл. 224, ал. 1 КТ му се следва обезщетение за неизползвания 1 (един) ден полагаем се платен год. отпуск за горепосочения период, което обезщетение съобразно правилото на чл. 228 вр. чл. 177 КТ в случая възлиза на 16.34 лева, според вещото лице. В представеното допълнително заключение по съдебно-икономическата експертиза (л. 55-59) след извършена допълнителна проверка при ответника вещото лице уточнява, че за месеците юли, август и септември 2009 г. няма дублиране при използването от ищеца на платения годишен отпуск и отпуска по болест (във връзка с представените от него болнични листове); докато за м. октомври 2009 г. са били отразени 2 (два) дни платен год. отпуск (за 1 и 2.10.2009г. ) и когато на 20.10.2009г. ищецът е представил (несвоевременно) болничния лист № 0724863/5.10.2009г. за времето от 5 до 12.10. 2009 г. (за 7 дни), ответникът при оформяне на разчетно-платежната ведомост за м. октомври с. г. е взел предвид това обстоятелство и във ведомостта е отразено 5 дни отпуск по болест. Тоест, от математическа гледна точка остатъкът от неизползвания платен годишен отпуск е в размер на 5 дни (за времето от 5 до 12.10.2009 г. ), но фактически тези дни са били изплатени на ищеца като отпуск по болест, в каквато насока е категоричното заключение на вещото лице (л. 58-59). Оттук и логичното потвърждение на действителния размер на обезщетение по чл. 224 КТ – 16.34 лева за 1 неизползван ден платен годишен отпуск от ищеца.

От основното заключение на съдебната експертиза се установява също така, че ищецът В.Х.А. е положил извънреден труд по време на великденските празници на 2009 година, за което му начислено от работодателя (ответника) по ведомост допълнително трудово възнаграждение в размер на 38.4. лева. Според категоричното заключение на вещото лице обаче така начисленото доп. трудово възнаграждение в посочения размер е изплатено от ответника, което означава, че тази претенция на ищеца се явява изцяло неоснователна, поради което и следва да бъде отхвърлена.

ПРИ ТОЗИ ИЗХОД НА ДЕЛОТО и на основание чл. 78, ал. 6 ГПК във вр. с чл. 359 КТ ответникът следва да бъде осъден да заплати по сметка на Районен съд – Монтана дължимите държавни такси по делото в размер на общо 170 лева съразмерно с уважената част от исковете

Продължение на решението по гр. д. № 70630/2009г. на РС – Монтана, ІІІ гр. състав – стр. 7

 

, както и разноските за съдебна експертиза в размер на 147.50 лева, а на ищеца ответникът дължи на основание чл. 78, ал. 1 ГПК и следва да бъде осъден да му заплати сумата 233.68 лева разноски по водене на делото съразмерно с уважената част от исковете.

Тъй като се оказва, че съдът е пропуснал да фиксира дата за обявяване решението (чл. 315, ал. 2 ГПК), то при това положение и по арг. от чл. 62, ал. 3 ГПК би следвало да се приеме, че срокът за обжалване на настоящето съдебно решение започва да тече от датата на връчване на препис от същото на всяка от страните.

Към настоящето решение съдът прилага разпечатки от две от решенията от цитираната по-горе съдебна практика на ВКС, а именно: Решение № 201 от 17.03.2010 г. на ВКС по гр. д. № 38/2009 г., IV г. о. и Решение № 802 от 10.04.2002 г. на ВКС по гр. д. №1142/2002 г., III г. о. , като илюстративен материал.

Мотивиран от гореизложеното съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА за незаконно уволнението, извършено със Заповед № 69 от 15.10.2009 г. на Изп. директор на “МИР БГ” АД със седалище и адрес на управление: гр. МОНТАНА, у. И. 4., ЕИК 175256044, с която се прекратява трудовото правоотношение на В.Х.А. xxx, ЕГН xxxxxx 3229 на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ (дисциплинарно уволнение) и го ОТМЕНЯВА.

ОТМЕНЯВА и горецитираната заповед, като незаконосъобразна.

ВЪЗСТАНОВЯВА В.Х.А. с посочени по-горе адрес и ЕГН на заеманата преди уволнението длъжност “пазач НВО” в “МИР БГ” АД–гр. МОНТАНА.

ОСЪЖДА “МИР БГ” АД със седалище и адрес на управление: гр. МОНТАНА, у. И. 4., ЕИК 175256044 ДА ЗАПЛАТИ на В.Х.А. xxx, ЕГН xxxxxxxxxx сумата 2059.20 лева (две хиляди петдесет и девет лева 20 ст. ), представляваща обезщетение по смисъла на чл. 225, ал. 1 КТ за времето от 23.10.2009 г. до 23.04.2010 г. през което същият е останал без работа поради незаконното уволнение, ведно със законната лихва върху горната сума, считано от 23.12.2009 г. до окончателното изплащане на сумата.

ОСЪЖДА “МИР БГ” АД със седалище и адрес на управление: гр. МОНТАНА, у. И. 4., ЕИК 175256044 ДА ЗАПЛАТИ на В.Х.А. xxx, ЕГН xxxxxxxxxx сумата 16.34 лева (шестнадесет лева 34 ст. ) представляваща обезщетение за неизползван 1 (един) ден платен год. отпуск, ведно със законната лихва върху горната сума, считано от 23.12.2009г. до изплащането й, като ОТХВЪРЛЯ иска В ОСТАНАЛАТА МУ ЧАСТ–за разликата до претендирания размер 567.00 лева, като неоснователен.

ОТХВЪРЛЯ предявения от В.Х.А. с посочени по-горе адрес и ЕГН срещу “МИР БГ” АД с посочени по-горе седалище, адрес на управление и ЕИК иск по чл. 150 във вр. с чл. 262 КТ за сумата 38.4. лева, представляваща допълнително трудово възнаграждение за положен извънреден труд през великденските празници на 2009 год., като неоснователен.

ОСЪЖДА “МИР БГ” АД със седалище и адрес на управление: гр. МОНТАНА, у. И. 4., ЕИК 175256044 ДА ЗАПЛАТИ по сметка на РАЙОНЕН СЪД – МОНТАНА сумата 170.00 лева (сто и седемдесет лева 00 ст. ), представляваща дължими държавни такси съразмерно с уважената част от исковете, сумата 147.50 лева (сто четиридесет и седем лева 50 ст. ) разноски по делото за съдебната експертиза и 5.00 лева (пет лева 00 ст. ) държавна такса в случай на служебно издаване на изпълнителен лист, а на В.Х.А. с посочени по-горе адрес и ЕГН ДА ЗАПЛАТИ сумата от 233.68 лева (двеста тридесет и три лева 68 ст. ) разноски по делото.

РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване пред ОКРЪЖЕН СЪД – МОНТАНА в двуседмичен срок от съобщението.

 

 РАЙОНЕН СЪДИЯ: